Манифестът за независимостта, който княз Фердинанд прочита на тази паметна и щастлива дата, гласи в една своя знаменателна част:
Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска. Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
След 6-ти април 1909-та година, само в продължение на 10 дни, европейските сили признават България за царство и за независима държава. Каквато – за наша гордост – тя е и до ден днешен.
Има най-различни теории за българския национален ген, за нашия родов характер. Някои са приятни за чуване, други – не, а трети се използват само по определени поводи и в изгодни ситуации. Днес е един добър ден да не се оправдаваме за нищо, да не се виним, а просто да бъдем щастливи. Вярно е, че понякога времетраенето на търпението ни граничи с дълбок сън. Вярно е, че понякога благородството ни прилича на мазохизъм. Вярно е, че сме българи и искаме децата ни да бъдат щастливи, поради което ще тичаме през нощта със затворени очи дори и в минно поле. Но все пак.
Има една характерна и неповторима особеност на българската душа, неоткриваема при нито един народ на поверената ни планета.
Ако събереш на едно място представители на всички народи, ще чуеш само българинът да говори лошо за българското. Но само да се опиташ да кажеш нещо на собствения си език по този повод – и не ще можеш да довършиш думите си. Понеже главата ти ще отлети, още докато в нея се поражда и най-малкото съмнение, че България не е земен рай.
А тя е такава, защото в българския национален ген няма разлика между любов към родината и героизъм.
Швейцарецът обича родината си като навреме си внася данъчната декларация. Германецът обича родината си като гледа мрачно през Полша към Русия. Французинът обича родината си, когато съпругата му не му изневерява с любовницата му, която се надява да му е поне втора братовчедка, за да не говорят комшиите. Сърбинът обича родината си като забравя, че Београд 200 години е бил провинциален български град. Американецът обича родината си като напълнее до такава степен, че не може да излезе от къщи, но гласува уверено за правото си да излезе един ден през прозореца. Руснакът обича родината си, ама е прекалено голяма и обикновено лежи пиян по очи в Сибирската тайга с добри мисли за Путин. И така нататък.
Българинът обича родината си, защото умира за нея. В пряк и буквален смисъл. Веднага. Да, има срамна българска поговорка: „Преклонена главица – сабя не я сече!“, но има и друга, която е по-известна и далеч по-често прилагана на дело в нашата история. „Свобода или смърт!“ Ако Бисмарк и бащата на западната история Арнолд Тойнби навремето безпогрешно и напълно категорично разпознаха този неповторимо български национален гений, на днешния ден е най-честно да кажеш:
„Приятелю! Българино! Бях лош с теб. И съм същият като теб. Но съм до теб.“
Ти си България.
