Моля, поправете ме, ако не съм напълно акуратен, но ми се струва, че българският език е единственият на нашата скромна планета, за който последователно са били създавани поне две различни по своята типология и арбитрарна символика, поне две самостоятелни йерархии от графеми (глаголица и кирилица). Освен това, отчасти – макар и несъвършено – без добра и трайна кохерентност при изразяването на узуса и нормата, нашият български език може да бъде предаден и чрез латиницата. Насочете ме във вярна посока с добро чувство – но все пак ми се натрапва с известна неотклонност, че най-красивият език на планетата – българският – напълно естествено заслужава тези екстравагантни (почти диахронни) особености.
Къде греша?
Уви, злонамереният лингвистичен сарказъм към жаргоните в останалата част от света, няма нищо общо с патриотизъм. И нека със същата заядлива тревожност да припомним – просто, за да е неприятно – че трите най-велики разумни личности на 20-ти и 21-ви век се наричат Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и Умберто Еко. Обърнете внимание, че първите две имена от триадата не са чак толкова неразривно свързани с чудото на италианския сладолед. Все пак двигателят на интертекстуалността и механиката на абекта бяха съобщени на заетия със сексуални и доходоносни революция свят – именно от господин Тодоров и госпожа Кръстева. Ей, така. Да не се излага светът пред чужденците, ако случайно те решат да се разотидат по къщите и да подремнат.
Защото – щом един чужденец се събуди некултурен, той отива да се заяжда с други чужденци, понякога в Полша – и то на път за Русия. А докато се върне с исторически махмурлук в Бавария, ето на, те дошли някои американци на име Дуайт Айзенхауер да ги питат като старата на прага: „Ти къде ходи, бе, Ханс – и даде ли на свръхчовека шанс?“
Но пък, ако случайно се изкушим от количествените, вместо от качествените реалии по темата – и ни хрумне, че най-говореният език на планетата е китайският, то тогава нека бъдем честни. Дори изчерпателни. А именно – по-голямата част от китайците, които са по-голямата част от света, не говорят по-голямата част от китайския език. И това може би се дължи на факта, че те са невинни потомци на хунвейбините – личности, изцяло обсебени от идеята да подредят Космоса с тояги и пожари, вместо с мислите си. И ако е вярно, че революцията изяжда своите деца, то Културната революция не само ги изяжда, но после поколения наред ги отделя по естествен път под формата на „национално богатство“ – една съкровищница от полуфабрикатен ген, в която Лао Дзъ и Кун Фу Дзъ биха се чувствали незаслужено и нелепо оскърбени.
Заради всичко, спонтанно споделено дотук, нямам приятели, врагове и роднини.
