Датата 27 март е избрана за Международен ден на театъра през 1961 г. на IХ конгрес на Международния театрален институт към ЮНЕСКО и е свързана с откриването на сезона на театъра на нациите в Париж през 1962 г.
Първото театрално представление, за което има оставени доказателства, е това на религиозните пиеси, свързани с Озирис и Изида2500 години пр.н.е. в Египет. Тази история се разиграва всяка година по време на фестивали, давайки по този начин началото на дълготрайната връзка между театъра и религията.
Театърът (от гръцки θέατρον – място за зрелища) е вид сценично изкуство, което се състои от изиграване на сценарии или истории пред публика, при което се използва съчетание от реч, жестове, музика, танц, звук и зрелище. В допълнение към стандартния разказвателен диалог, театърът може да се види под формата на опера, балет, мимика, кабуки, китайска опера, куклен театър и пантомима. В основата на драматичното действие стои конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл. Целта на театъра е да предизвика у зрителите катарзис. Като всяко изкуство, той представлява покана за разговор – елемент от един безкраен диалог.
Първите театрални прояви в България са свързани с читалищата, които са център на духовния и обществения живот на страната в средата на XIX век. Първата театрална постановка е представена в Шумен на 15 август 1856 г. Това е комедията „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни, който по това време е учител в Шумен. През същата година на 12 декември читалището в Лом организира театрално представление на мелодрамата „Многострадална Геновева“, която е преведена от Павел Тодорови изведена от пиесата „Геновева“ на Кристоф фон Шмид. В ролята на Геновева играе Кръстю Пишурка. След предствлението артистите са арестувани от турските власти. Съдържанието ѝ е известно и от романа на Иван Вазов „Под игото“. „Многострадалната Геновева“ става най-играната пиеса през Възраждането. В края на годината пак в Лом е поставена и пиесата „Велизарий“ на К.Х. Траудцен.
Първото оригинално драматургично произведение в българската литература е „Ловчанският владика или беля на ловчанският сахатчия“ от 1857 г., написано от Теодосий Икономов и издадено през 1863 г. То никога не достига сцената. На следващата година излиза „Малакова“, комедия от П. Р. Славейков. Пиесата е поставена в Цариград, Русе и Пловдив при голям успех. През 1870 г. излиза „Изгубена Станка“ от Богдан Манчов по повестта на Илия Блъсков.
Голямо значение за създаването и развитието на българския театър има Добри Войников. Той е считан за основоположник на българския театър и пръв български режисьор, който основава първата театрална трупа в Браила и в продължение на десет години дава представления пред българските емигранти в Румъния. Негови театрални постановки са представяни дори на сцената на Националния театър в Букурещ. Комедията му „Криворазбраната цивилизация“ се счита за най-добрата комедия до края на XIX век. Популярна творба става и „Иванко – убиецът на Асеня“ от Васил Друмев.
Българският театър е рожба на Възраждането. През 1883 година е създадена Пловдивската любителска трупа, която постепенно се оформя в театър „Основа“ (1888 г.). В началото на ХХ век се откроява името на Гео Милев като писател и режисьор, който се старае да наложи импресионизма в областта на театъра и литературата. Той пише и няколко книги на тема театрална драматургия, в които обяснява виждането си за новия български театър. Милев е един от поетите и писателите, които застават на твърди граждански позиции. През 1904 г. драматичната трупа „Сълза и смях“ става Български народен театър, с което се слага началото на професионалния театър в България.
