ет по призвание и душа, автор на няколко стихосбирки и сборници с разкази, носител на множество литературни отличия, композитор, театрален критик, журналист, певец, джентълмен и невероятен сладкодумец: Ивайло Диманов е човек оркестър в родния артистичен пейзаж. Наскоро софиянецът, започнал лиричния си път със знаковата стихосбирка „Площад Гарибалди“, представи България на Международния фестивал на поезията в Рим под егидата на италианското Министерство на културата, разказва „Монитор“.
Форумът, събрал 13 изявени майстори на римите от 13 европейски държави, тази година за първи път се проведе в легендарната „Санта Чечилия“, една от най-старите консерватории в света. В нея са свирили велики музиканти и шансът да стъпиш на прочутата сцена е изключително преживяване. Сред участниците в събитието са цяло съзвездие знаменити писатели: Давиде Рондони от Италия, румънката Ана Бландиана – лауреат на Хердеровата награда, германският поет Ян Вагнер от Европейската академия на поезията, световноизвестният Хосе Луис Пикеро от Испания…
„Според регламента на фестивала всеки поет трябваше да прочете по три свои стихотворения на роден език, чийто италиански превод се излъчваше на огромна мултимедия на сцената в точен синхрон с живото изпълнение, за да може публиката в „Санта Чечилия“ да съпреживее интонацията, мелодиката и смислите така, както авторът ги е композирал. Беше невероятно!“, разказва Диманов. Когато изпява своята авторска песен за добрите хора, някои зрители в препълнената зала стават на крака да аплодират. „Не очаквах такъв възторг от чуждоезична публика“, признава поетът.
За талантливия българин Рим е град на вечността, любовта и вярата – не толкова на каноничната вяра в Бога, а онази делнична увереност, че там зад ъгъла на пиаца „Тринита деи Монти“ ще срещнеш онова, за което цял живот си мечтал. „Моята студентска любов – все тъй красивата Паола, дойде от другия край на Италия, за да аплодира успеха ми, а сърцето ми вече летеше към нови брегове…“, споделя Ивайло. Години наред той мечтаел да види своята любима Италия. „Бях влюбен във филмите на Фелини и Антониони, знаех наизуст и пеех песните на Челентано, Джани Моранди, Нада и Друпи. Тъкмо заради това от ученическите ми години остана прякорът Джани Димани. Но все така се получаваше, че не успявах да ида. Накрая съдбата помогна – спечелих първа награда в Международния литературен конкурс в Торино и отидох да си я получа. Чувствах се щастлив като героинята от филма на Теди Москов, преводачката от кино „Дружба” – припомня си Ивайло. – После още няколко пъти ходих в Италия и всеки път, когато се сбогувах, си пеех любимия рефрен на „Санто Калифорния” – Tornero. Защото знам, че ще се върна в Рим отново“.
Ивайло Диманов определя поезията като занимание за самотници, които владеят алхимията на човешката душа. Много е важно да пишеш не само талантливо, а и искрено – всяка думичка да е изречена като съкровена клетва за вярност, за да си каже онзи, който те чете: „Господи, все едно че съм го писал аз!”. Едва тогава идват успехът, феновете и фенките, каквито поетът има в изобилие – и във Фейсбук, и на живо… „Винаги е имало и ще интерес към поезията, ала днес конвенционалният стих не е достатъчен да провокира младите хора. Затова аз пиша музика и пея своята поезия. Всъщност шия криле на стиховете ми, за да отлетят по-бързо и по-надалеч“, обяснява авторът на стихосбирките „Добър вечер, г-жо Тъга!“, „Ешафод“, „Всички клоуни отиват в Рая“, „Бермудският двуъгълник“, на сборниците с разкази „Шлиферът на Леонардо“, „Килър с 24 диоптъра късогледство“ и др.
Със своята китара Джани е изнесъл концерти в повече от 20 страни на три континента. Неотдавна се озовава и в далечната и екзотична за нашите представи Южна Корея. „Всъщност там отидох по съвсем друг повод – получих покана за участие в Световната журналистическа конференция в Сеул. Но пътуването съвпадна с рождения ми ден и аз реших да го отпразнувам в „Зелен” – единствения български ресторант в корейската столица. Там се запознах и със собствениците, двама братя, амбициозни и трудолюбиви млади хора. Те пък намериха отнякъде китара, извадиха микрофони и аз изнесох своеобразен концерт. Заведението бе пълно с корейци и трябва да призная, че никъде по света няма такава публика“, връща лентата поливалентният артист от зодия Риби.
Преди няколко години Диманов събра театралната си критика в томчето „Не стреляйте по Мелпомена!“, ала и до днес въздиша, че театърът е останал голямата му несподелена любов. „Навремето кандидатствах два пъти актьорско майсторство, но в годините на соца актьорите имаха здрави семейства и много деца, които също трябваше да станат актьори… Е, станаха, но повечето от тях – посредствени. А аз си останах артист в живота И играя моите музикално-поетични моноспектакли по целия свят“, казва Джани. За разлика от него, щерка му успява да превземе НАТФИЗ – завършила е там анимация и вече има няколко филма зад гърба си. Но също като баща си обича предизвикателствата в изкуството и не харесва утъпканите коловози на щампата, затова той се гордее с нея и й е посветил цяла стихосбирка с мотото „На Ива – моето най-красиво стихотворение!”.
В момента Ивайло Диманов – до неотдавна едно от най-разпознаваемите и ярки пера в медийната гилдия, е изкушен от съвсем ново и различно поприще. „Вероятно вече се е разчуло – изоставих оперативната журналистика, тъй като стана твърде наведена. Аз обичам да ходя изправен, така ме е учил баща ми, безкрайно честен и почтен журналист, светла му памет. Реших да сбъдна една своя стара мечта и тия дни възродихме легендарния Клуб на журналистите на площад „Гарибалди”. Той ще е своеобразен интелектуален остров в океана на отечествената простащина“, повдига бардът завесата над начинанието. А в края на юни ще представи в Киев „Сонатина за цветни сънища” – един необичаен съвместен спектакъл с поетесата Иглика Пеева, пожънал успех в Русе и Варна, който наесен ще има премиера и в София. „Инак продължавам да пиша стихове, тъй както умея…“, уверява на финала той.
radiovox.bg