Current track

Title

Artist

Background

МАЙСТОРИ НА ФОТОГРАФИЯТА XI ВИВИАН МАЙЕР „В нейните ръце“

Written by on април 22, 2019

МАЙСТОРИ НА ФОТОГРАФИЯТА XI ВИВИАН МАЙЕР „В нейните ръце“ ше бъде представена от 23 април до 6 юни 2019г., в  СГХГ Sofia City Art Gallery ул. Ген. Гурко 1, 1000 Sofia, Bulgaria

Вивиан Майер (1926-2009) е американски „street” фотограф с австро-унгарско потекло от страна на баща си Шарл Майер, а майка й Мария Жосо е французойка. От началото на 50-те до 90-те години на двадесети век тя работи като детегледачка в Ню Йорк, а по-късно и в Чикаго.

Нейното несигурно социално положение я води към един спокоен и изолиран живот, без характерните за епохата „врява и безумство”. Това е живот, който не може да се разкаже; едно прозрачно битие, сякаш тялото й без сянка само външно наподобява живота; живот в смирение, и то „смирение, което облекчава всички болки, но не ги лекува”; оцеляване без реално съществуване.

По щастливо стечение на обстоятелствата през 2007 г. в Чикаго се разкрива една друга страна на тази „жена без сянка” и нейните противоречия, за които никой досега не е подозирал. Тази друга част от нея е освободена от своите окови и е източник на безкрайно творческо наследство.

Нейната внушителна и интелигентна работа включва над 120 000 фотографии, филми за камери Super 8 и 16 мм – една съкровищница от снимки, непроявени ленти, сред които невероятни открития. Преследвана от страстта си да снима, която тя превръща в реалност, днес Майер се смята за един от най-емблематичните автори на улична фотография, а мястото й в историята на фотографията е до това на Дайан Арбъс, Робърт Франк, Хелън Левит и Гари Уайногранд.

Виждаме как едни и същи теми се повтарят отново и отново в творчеството й, бележейки нейната работа; едно изразно средство, наподобяващо синтаксис, който е видим дори в най-ранните й снимки. Това действително е бил нейният език и тя го използвала, за да разказва историята на своето време.

Вивиан Майер фотографира сцени от нейната любима среда – улицата, и най-вече кварталите на средната класа, където може да вкуси живота от извора; портрет след портрет на непознати или на хора, които усеща близки, дарявайки им секунда вечност в кратката ласка на погледите; един жест, едно изражение, един застинал момент в красотата на малките неща близо до нас. В снимките си тя запечатва и света на децата – една вселена, която познава от толкова отдавна. Свят на свобода, където времето е спряло своя ход; форми, ритмични фигури, материали, подобни на вещи, намерени по време на дългите й разходки. Първоначално тя снима в черно-бяло, а от 60-те години нататък и в цвят, включвайки в инструментариума си музиката на цветовете и играейки си с нейните свойства. Когато прави първите си опити да снима филми с камери Super 8 и 16 мм, то не е, за да ускори хода на времето, а за да го спре в „замръзнали” кадри. Подходът на Вивиан Майер е не да снима сцени, а да документира пространството в поредица от фотографски образи. Вивиан Майер „възприемаше живота такъв, какъвто го улавяха очите й. Тя го анализираше в най-малки подробности; наблюдаваше го и го следваше; тя го чакаше край многото му кръстопътища; тя го улавяше в движение. Където и да се намираше, тя го откриваше, запечатвайки го на лентата еднакво вдъхновяващ, мощен и съкрушителен”.

Вплетен в тези теми е и друг важен въпрос, който сякаш поддържа цялата конструкция на творчеството й: нейното търсене на идентичността чрез автопортрета.Сред работите на Вивиан Майер има много такива портрети в различни вариации и типове. Съвкупността им представлява множество нейни двойници, събрани един в друг като матрьошки. Повтарящ се елемент от автопортретите й (който днес се възприема като нейна запазена марка) е хвърлената сянка, която обикновено е отделена от тялото, един двойник в негатив, „изсечен в реалността” и претворяващ отсъствието. Той подсказва за съществуването на живото си съответствие, като същевременно заличава присъствието му. Чрез двойствеността Вивиан Майер експериментира с тази своя същност на ръба на изчезването и появата на другото „аз“, определяйки техниката на автопортрета като „пребиваване в трето лице, което разкрива с голяма точност присъствие и липса”.

Творчеството на Вивиан Майер, открито в последния възможен момент и чиято съдба вероятно е била да се разпръсне или дори изчезне, сега се разкрива пред нас, а тази „обикновена гувернантка”, безименно лице, посмъртно се превръща в това, което е днес фотографът Вивиан Майер. Нейната работа, обективна и жива, по някакъв начин намира отклик у всеки, който е видял дори една нейна снимка. Тогава времето внезапно спира и Вивиан Майер застава пред нас, завинаги запечатана във вечността. Ан Морен, diChorma Photography.

Изложбата Вивиан Майер „В нейните ръце“ е единадесетото издание “Майстори на фотографията”, на фондация МУСИЗ, което се организира в партньорство със Столична oбщина, Посолство на САЩ, VIVACOM и Samsung, със съдействието на diChroma photography и с благодарност към Колекция Maloof и галерия Howard Greenberg, Ню Йорк.

——

MASTERS OF PHOTOGRAPHY XI
VIVIAN MAIER „In her own hands”
April 23 – June 2, 2019

Vivian Maier was an American street photographer оf Austro-Hungarian origin on the side of her father, Charles von Maier, and French on the side of her mother, Maria Jaussaud, Vivian Maier (1926-2009) worked as a children’s nanny in New York and then Chicago from the early 1950s to the 1990s.

Her precarious social position led her to lead a silent and solitary life, without sound or fury. Hers is a life that cannot be told; a transparent life, as if her body without a shadow had the mere appearance of life; life with a certain resignation, the “resignation that alleviates all ills without cure”; surviving without really existing.

By happy coincidence, another side of this “Woman without a Shadow”(2) and her contradictions, which no one had ever glimpsed, was discovered in Chicago, in 2007. This other facet of her, as if freed of its shackles, produced a considerable body of work.

This imposing, dense, luminous and brilliant oeuvre is made up of more than 120,000 photographic images, Super 8 and 16mm films, various recordings, a rattlebag of photographs, and reems of undeveloped film, like captivating finds. Haunted by this passion, which became certainty, she now ranks among the most emblematic of street photographers, with a place in the history of photography alongside Diane Arbus, Robert Frank, Helen Levitt and Garry Winogrand.

We see the same themes returning again and again throughout her work, like weighting that balances out the overall architecture of her work; a vocabulary, a syntax and a language laid down from the outset and her earliest images. This was her language and she used it to tell the story of her time.

She photographed street scenes, her preferred stage, and the working-class districts where she came into contact with life; portrait after portrait of strangers and people with whom she identified and gave a split second of eternity as her gaze briefly met theirs; a gesture, an expression, a situation; the grace of small things within reach. She also photographed the world of children, a universe that had been her own for so long. A world of freedom where time no longer exists; forms, rhythms, materials, like objects found on her long walks; in black and white, and then in colour from the 1960s onwards, adding a variation the musicality of colours – and playing on its attributes. She tried her hand at making films on Super 8 and 16mm cameras, no longer wishing to hurry time forward but to ground it to a halt, frozen in the instant of what she saw; because rather than scenes, Vivian Maier filmed the movement of her eye in space, scouting the photographic image. Vivian Maier “seized upon the life that was everywhere she looked. She grasped it in its smallest details; she observed it and followed it; she awaited it at the crossroads where it lingered; she overtook it as it ran, and wherever she may have been, she found it in all places equally great, equally powerful and overwhelming.”

But central to these themes is an important issue that would seem to carry the work’s entire structure: her search for identity through self-portraits. Many such portraits exist in Vivian Maier’s work, in multiple variations and types, to become a language within language – the mise en abyme of the double. The recurrent mode of her self-portraits, now a form of signature, is the cast shadow, which typically cleaves to the body, a negative body double, “carved in reality” and able to make the absent present. For although it testifies to the existence of a referent, it simultaneously obliterates its presence. Through duality, Vivian Maier plays with this self on the verge of disappearance and the advent of its double, acknowledging the self-portrait as “a presence in the third person (that) accurately reveals the simultaneity of this presence and absence”.

Vivian Maier’s work, discovered in extremis, destined as it probably was to be “disfigured” or even to disappear, unfolds before our eyes, and this “simple nanny”, nameless and faceless, reaches the point at which she posthumously becomes Vivian Maier. Vivian Maier, photographer. Her work, lifelike and vibrant, resonates in some way with everyone who has ever looked at one of her images. Time stops instantly. Vivian Maier stands before us and forever etches herself in eternity. Anne Morin, diChorma Photography

Masters of Photography – Vivian Maier “in her own hands” is organized by MUSIZ Foundation in partnership with Sofia Municipality, US Embassy in Sofia, VIVACOM and Samsung. The exhibition is in collaboration with diChroma photography, Maloof Collection and Howard Greenberg Gallery, NY.